Господи, винаги когато ми идва в повече работата с хора или документи или взирането в екрана на компютъра, намирам отмора, като изляза навън. Колко прекрасен, колко сложен, колко фин, колко съвършен, колко красив е светът, който Си сътворил. Ако приклекна до земята, мога да видя не само цветята, но и капките роса, буболечките, пълзящи по земята, и пчелите, които опрашват. Мога да усетя аромата на земята, да почувствам топлината на слънцето, да докосна восъчните фабрики за хлорофил, тоест листата, чрез които растенията растат.
Нощем мога да погледна нагоре, както Авраам и да получа огромната утеха от звездите, които Си поставил там. „Изброява броя на звездите, нарича ги всички по име. Велик е нашият Господ и голяма е силата Му; разумът Му е безпределен“. (Псалом 147:4,5) Големи пламтящи топки газ в небето – Господи, те сякаш нямат друга цел, освен очарователната им красота в нощното небе и като помощни средства за навигация. Само заради нас ли ги постави там?
Ако Ти, не само Си ги сътворил с една дума, но Си ги и описал, и дори толкова Те е грижа, че Си дал лично име на всяка от тези 50 милиарда звезди, само в нашата галактика сред милиардите галактики, е, това ми казва, че Ти също Си способен да следиш мен и живота ми. Ти Си величествен.