При Теб обаче, има прощение, за да се боят от Тебе. (Псалом 130:4).
Нямам против да прощавам на хората, Исусе. Просто си подбирам. Ако някой по невнимание ме настъпи, и каже, че съжалява, веднага му прощавам. Няма проблем. Ако някой неволно ми навреди и се опита да се поправи, аз съм много благосклонен. Мога да се справям с неудобството, дължащо се на обстоятелства, които са извън нечии контрол. Но ми коства усилие да простя на хора, които са ме наранили несправедливо. Трудно ми е да простя на хора, които разбират. Боря се, когато няма причина за тяхната критика или негодувание. Признавам си, че недоволствам. Пращам хората в дупката на непростителността, където е ледено студено и това е в дългосрочната ми памет. Бройката там се увеличава. Мислейки за тях, така се озлобявам, че мога да усетя горчилката. Те отчаяно ме държат, защото не мога да им простя. По-големият проблем е, че аз редовно Те моля да ми простиш, както аз прощавам на другите.
—–
Исусе, как можа да висиш там и да молиш Бог да им прости? Разбирам, за разбойника, който висеше до Теб. Той изглежда съжаляваше и Те помоли да си спомниш за него. Разбирам как Си могъл да пренебрегнеш недостатъците на учениците Си и да простиш грешките, които са направили. Предполагам, че си си мислил, че войниците просто си вършат работата и тълпата е изпаднала в истерия, докато са викали“Разпни Го“. Но как можа да молиш Бог да прости на Синедриона, който търсеше фалшиво доказателство против Теб? Как можа да молиш Бог да прости на Пилат Понтийски, който сииграешес живота Ти? Те разбираха. Но прошката беше причината Ти да висиш на кръста и непростителността към когото и да е, не е в характера Ти. Прощавайки на всички, Ти разтовари човешката Си същност и позволи на божествеността дазаблести. Прошката беше Твоята голяма победа. Нека я почета, като простя на всички.